НАЦИОНАЛНА КАМПАНИЯ за ИЗЛИЗАНЕ на ЮЛИЯ от КОМА (3)

Битката за живота на Юлия продължава! Благодаря от сърце на всички, които се включиха в кампанията.

Към момента участници във верижния пост и молитвеното условие:

Понеделник - Бисер Бойчев
Вторник - Боряна Христова
Сряда - Надежда Кабаченко-Бойчева
Четвъртък - Даниела Желева, Петя Иванова
Петък - Катя Унтерлехнер, Даниела Тагарева

Търсят се още доброволци - за събота и неделя.
Включете се и Вие. Колкото по-скоро и колкото повече, толкова по-добре.

За повече информация:

http://kauza-bg.blogspot.com/2014/03/blog-post.html

НАЦИОНАЛНА КАМПАНИЯ за ИЗЛИЗАНЕ на ЮЛИЯ от КОМА (2)

ИСУС е наричан еретик и богохулник, за това, че е гонил бесове, че е възкресявал мъртви, че изцерявал прокажени...

Ето само един пример от Книгата на книгите - БИБЛИЯТА:

"Когато дойдоха при народа, приближи се до Него един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят.

А Иисус отговори и рече: о, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Доведете Ми го тука.

И запрети Иисус на беса, и той излезе из момчето; и то от оня час оздравя.

Тогава учениците пристъпиха към Иисуса насаме и Му рекоха: защо не можахме ние да го изгоним?

А Иисус им рече: поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, АКО ИМАТЕ ВЯРА КОЛКОТО СИНАПОВО ЗЪРНО, ЩЕ РЕЧЕТЕ НА ТЯ ПЛАНИНА: ПРЕМЕСТИ СЕ ОТ ТУКА ТАМ И ТЯ ЩЕ СЕ ПРЕМЕСТИ; И НИЩО НЯМА ДА БЪДЕ ЗА ВАС НЕВЪЗМОЖНО! Тоя пък род не излиза, освен с МОЛИТВА и ПОСТ."

(Матея 17:14-21)

Нека бъдем активни. Всеки човек е от полза.

Към момента участници във верижния пост и молитвеното условие:

Понеделник - Бисер Бойчев
Вторник - Боряна Христова
Сряда - Надежда Кабаченко-Бойчева

Търсят се още доброволци. Включете се и Вие. Колкото по-скоро и колкото повече, толкова по-добре.

Популяризирайте тази кампания!

Национална кампания за излизане на Юлия от кома (1)

Здравейте,

Преди да Ви се представя накратко и да Ви споделя нещо важно, искам първо да изразя подкрепата си към Юлия и семейството й; да изкажа благодарности към всички нейни роднини, приятели, колеги и изобщо всички хора, които дариха кръв, които всеки ден се молят  за нея, които оказват морална подкрепа и са съпричастни към този случай до момента. Разбира се, не на последно място, искам да благодаря и на целия екип на болница „Дева Мария”, както и на всички специалисти извън тази болница, които вече 17 дни правят всичко възможно, за да върнат Юлия към живот. Огромно - БЛАГОДАРЯ.

Казвам се Бисер Бойчев и съм баща на три дъщери. Съпругата ми е молдованка и като момиче е имала подобен синдром, като този на Юлия. Когато на 25.03.2014г. видях във Фейсбук призива на моя позната за даряване на кръв,  изобщо не се замислих и макар, че беше вече 17ч. тръгнах към центъра за кръводаряване в Бургас. Това, което видях там ме накара да заплача (като се постарах никой да не го забележи) и да се почуствам горд българин... - имаше поне 15-20 човека - млади и стари, мъже и жени, които се бяха отзовали на този зов - да дарят кръв за напълно непозната жена, с цел да бъде спасен нейния живот. Дори имаше момичета, които убеждаваха служителите от кръвния център, че са по-тежки от 50кг., само за да не ги върнат... Наистина това беше трогателен момент, който не може да не разчуства човек. Всички стояха прави в очакване на реда си да дарят кръв за Юлия, независимо, че не всички щяха да минат до 18:30ч. Цареше спокойствие и взаимна подкрепа, както и едно невероятно чув

ство на единство и съпричастност - все неща, които липсват през последните години в нашата политическа действителност и ежедневие.

    

Вечерта на същия ден направих специален сеанс за спиране на кръвотечението. И всеки ден от тогава се моля за нейното оздравяване и завръщането й от Духовния свят, там където обитават  духовете на починалите и на хората в кома. 

   

 На всички, които са съпричастни към случая с Юлия искам да споделя нещо, което ми се случи през последните три дни (7, 8 и 9-ти март). Беше ми трудно да взема това решение (да споделя публично тези неща) и бих предпочел да продължа да си се моля незабележимо, но мисля че това което ми се показва и почуствах е много важно, не само за Юлия и семейството й, но и за цяла България.

Вече три поредни нощи,  без часовник и предварителна нагласа, някъде около 3:30ч. нещо сякаш ме разтърсва и събужда, и една мисъл от филма „Списъкът на Шиндлер”  натрапчиво изплува в съзнанието ми  – „Който спаси един човешки живот, спасява целия свят!” (Талмуда), само че в различни  вариации – „Спасявайки  Юлия,  спасяваме България!”,  „Да се обединим за спасяването на Юлия, което ще доведе и до спасяването на България!” , „Животът на Юлия е равностоен на цяла България, на цялата Вселена!” и т.н.

В случая това, което чувствам вътрешно и ми се показва по някакъв мистичен начин – събуждането, завръщането, изцелението на Юлия, е свързано съответно с възстановяването, спасението на България, но то  изисква нашето сърдечно обединение (без значение на възраст, пол, религия и етнос), нашите молитви, пост и покаяние – всеки еди от нас за своите индивидуални, семейни и родови грехове, а за България – за националните грехове!

Искам  да призова всички, които ще приемат това на сериозно – нека да инициираме кампания за мобилизация на колкото се може повече наши сънародници (в България и извън нея) към тази кауза – СЪБУЖДАНЕТО НА ЮЛИЯ (сиреч излизането й от кома)

А ето и условието (Националната кампания) в подкрепа на Юлия:

•      12 минути молитва, в 23ч., със запалена на прозореца свещ – за Юлия, за семейството й, за медицинския персонал, за нашите лични и семейни грехове и т.н.
•           21 минути четене на Библията или друга свещена книга (литература) – за всеки според неговата вяра и убеждения.
•            Верижен, еднодневен (24 часа) пълен пост (т.е. само на вода) – всеки да си избере един ден от седмицата (примерно:  всеки вторник с начало полунощ), като идеята е всички дни от седмицата да са покрити от по няколко човека и така да се получи една човешка верига от хора, които постят и се молят по едно и също време всеки ден,  до излизането на Юлия от кома!

Това, което трябва да предложим няма да е лесно и ще бъдем предизвикани по най-различни начини, за да не го правим, но решимостта , отдадеността и единството ще бъдат от решаващо значение.

Моля всеки да прочете, разкаже и сподели това послание със своите приятели и ако имате други идеи и предложения, не се колебайте да ги споделите.

С уважение:

Бисер Бойчев

П.С. – за всеки, който не е запознат със случая, може да потърси информация от Фейсбук страницата на болница „Дева Мария” или други информационни източници след 23-24 март.

3 март 2014 година: 136 години след Освобождението на България ние продължаваме да сме под робство, само че Българско...

Наскоро отбелязахме 141 години от гибелта на Васил Левски – символът на безусловната любов и преданост към Отечеството. 

Днес отбелязваме 3-ти март – националния празник на България. 

Обикновено по такива поводи се държат високопарни речи, в които се цитира Вазов...

„ И днес йощ Балканът, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век!”...

На тържествени церемонии коленичим, свеждаме глави и почитаме паметта на загиналите за Освобождението на България, на знайните и незнайни борци, отдали живота си в славни битки за свободата на Отечеството... 

и продължаваме да цитираме  Вазов... 

„Българио, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях, и те за теб достойни, майко, бяха. И твойто име само кат мълвяха, умираха без страх”....

Портретите на тези наши национални герои красят кабинетите на кметове, министри, депутати, президенти и всякави държавни люде, които по този начин най-вероятно искат да покажат, че идеалите, за които героите са отдали живота си са и техни идеали... Но така ли е в действителност? Ако можеха да станат от гробовете си и да видят каква е действителността днес как щяха да реагират и какво ли щяха да ни кажат?

Всъщност свободни ли сме?

136 години след освобождението ни от Турско робство, ние продължаваме да сме под робство, само че българско, сиреч на самите себе си.

Преди време чух един бивш депутат да казва:

„ ... Държавна сигурност е в това управление точно толкова, колкото и в тези, които го атакуват. Държавна сигурност не е основният фактор на българската беда. Държавна сигурност сме ние самите, защото сме, както се изрази един дипломат, когото имах щастието да чуя, той рече, че ние сме под българско робство, не под робството на Държавна сигурност, а под българско робство, частен случай на което е тази Държавна сигурност, за която говорят. Какво значение има кой, къде е бил, в чия сигурност, при положение че е такъв, какъвто е, преди да влезе в нея и след като е излязъл от там. Става дума за крайно изразена деградация, една невъзможност да се функционира демократично...

... Би било грешно и непродуктивно да мислим, че има някаква външна инстанция, която ни прави луди систематично. Аз мисля, че това е собственият ни дар да живеем един живот на границата на нормалността или отвъд нея - по-скоро отвъд. Аз си мисля, че цялата тази ситуация е един ефект на нашата обща политическа некадърност – лявата, дясната и народната, цитирам се, с извинение. Мисля, че в края на един 20-годишен период ние се наслаждаваме на художествено завършена некомпетентност - да уреждаме живота си по прокламираните демократични принципи. Ние сме един европейски провал в това, което наблюдаваме..."

На фона на казаното и на това, което виждаме да става около нас вече години наред, е по-добре в ден като днешния да не казваме нищо, а да помълчим, да се помолим, да се разкаем, да поръсим главата си с пепел и да поискаме прошка от тези, които са дали живота си за нашата „свобода”.

И нека поне този път да не цитираме Вазов, а да си спомним за Иван Радоев и неговата „Балада за бъдещето” от пиесата „Сън”. Сън, който може би е кошмар и от който сякаш излизане няма...

БАЛАДА за БЪДЕЩЕТО
Иван Радоев

Бъдеще с кави ръце ще те предадем на другите?
Ти си много далече, не можеш да видиш ръцете ни.
Дланите ни – мазни стари банкноти.
Линиите на живота, честта, дълга и изкуството
се пресичат с линията на срама.
Под ноктите ни има кал клеясала от драскането
да се изкачим до степента на своето падение.
Не други, а самите ние
си сложихме удобни пред страха белезници
и затова ти поднасяме две вързани шепи
вместо размах на криле.
Единственият малък остатък от срам,
който изпитахме беше,
когато погребвахме нашите майки
на общински разноски.
Тогава не посмяхме да сложим
ръка на челата им,
за да не отнесат в гроба
отпечатък от нашия ужас.

Разбира се, имаше светли човеци сред нас.
Те тръгнаха отдавна да те посрещнат, Бъдеще.
Но баладата казва, че са ослепели по пътя...